Пристигнахме сутринта с влак от Базел. Това беше едно приятно и интересно пътуване – обстановката на пословичните с точността си швейцарски влакове и редуването на красиви гледки – зелена полянка, заскрежени хълмове с борова гора, малки китни селца с виждащата се отдалеч църковна камбанария с часовник. Люцерн ни посрещна с мъгла и студ. Градът е разположен на бреговете на р. Ройс и поради пресечения терен непрекъснато се показваха части от града, а други се скриваха в нея.
Разходката ни започна от старинната част на Люцерн. Обстановката беше типична за средновековен град – тесни калдъръмени улички, старинни сгради с изрисувани фасади и малки площади. За мен старият град на Люцерн приличаше на други такива в Европа, но и имаше нещо много различно. По малките улички се усещаше аристократичен дух, красивите сгради напомняха за едни славни отминали времена. Имах усещането, че на следващите пресечки ще срещнем рицар в доспехи на красив породист кон или уважавана дама в богата рокля с наметка и качулка, тръгнала по тайни дела. Почти чувах тропота от конски копита по паважа и шумоленето на роклята. За да е пълно това усещане, неусетно бяхме стигнали до запазените крепостни стени на Люцерн. Непосредствено зад тях започваше по-новата част на града.
Там в изненадваща хармония съжителстват старите сгради с новите и модерните. И в тази обстановка впечатляват малките неща – брезова горичка в кръгово кръстовище с ярко червена пайка сред дърветата, изрисувани стъпки на тротоара, показващи къде човек може да пресече безопасно (вместо пешеходна пътека), приятни балкончета и покривни градини, откъдето най-вероятно се открива страхотна гледка към града и езерото. Градовете в Швейцария ме учудваха с естественото спокойствие и ред, които се усещаха в тях, толкова изгубени в нашата българска действителност. В Люцерн ми правеха впечатление неща, които за швейцарците може би са просто нормални – велоалея в средата на улицата, необезопасена!, ако не броим маркировката, ограда, отстъпила, за да направи място за пожарен кран или стълб за осветлението или светофара, тротоар без кофи за отпадъци или паркирани автомобили.
Впечатлени от тези „нормалности“ на Люцерн, толкова малки и все пак липсващи в нашите градове, стигнахме до виновника за чара на това място – езерото. Там се сливаха небето, водата и земята. За първи път ми се случваше да наблюдавам толкова бързо сменящи се картини – вода и мъгла, след секунда – вода и изплувал в далечината планински връх, след две – вода и малък на близкия бряг.
Пекарахме в Люцерн по-малко от ден. Бяха няколко часа, наситени с красота, тайнственост, спокойствие. Този малък швейцарски град е пример за това как хората с техните сгради, превозни средства и начин на живот могат да постигнат баланс и хармония с природата. Чакам с нетърпение да се върна там.
Андриана Димитрова
